1

"ДА ЖИВЕЕШ, ЗНАЧИ ДА СЕ БОРИШ. РОБЪТ- ЗА СВОБОДАТА СИ, А СВОБОДНИЯТ - ЗА СЪВЪРШЕНСТВО"
Ако не сте привърженик на профанизирането на българската култура, ако не се срамите да се наречете българин, то добре дошли и нека бъдем приятели, ако ли не -
вървете си поживо, поздраво.

четвъртък, юли 09, 2015

165 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ИВАН ВАЗОВ. КЛАСИКЪТ И ВАКАРЕЛ

На  09 юли преди 165 години е роден  Иван Вазов. За него са написани хиляди страници и са изговорени толкова слова, че каквото и да се каже, ще се възприеме като тривиално. Ще си позволя да предложа в днешния ден един друг ракурс за отбелязването на годишнината на „дядо Вазов”,  покажа няколко момента от цялостното творчество на „патриарха”, свързани с родното ми село – Вакарел.
Първата, „пряката линия”, ще открием в очерците на писателя за столичните нрави в края на деветнадесети век.
През 1893 и 1894г. излизат двете книги „Драски и шарки” на Иван Вазов , които са съвсем ново, оригинално явление в българската следосвобожденска литература със съвременна проблематика. В очерка си „Кой ще цивилизува шопско” авторът отбелязва ролята на вакарелските слугини за налагането на „новата мода” и „градската цивилизация” в селата около столичния град.

„Когато минувате надвечер край уличните кладенци в София, вгледвали ли сте се в слугините, що се трупат там за вода?
Вгледайте се!
Има любопитни наблюдения да направите там.
Вие ще видите зародиша на една цивилизация, която после ще бъде пръсната по полята и планините на Софийско.
Ще присъствувате на един духовен процес, ще видите как се менят нрави, език, носия, понятия, които цяла верига векове са оставили в леден застой, на които светоломни трусове и преврати не са могли да поклатят незиблемата неподвижност и неизменност.
Погледнете оная чипа, червенобуза и хубава вакарелка, с гиздава зелена забрадка, с широко изкроен, накичен с бели тантели нагръдник, с жълто-зелени запретнати ръкави от копринен плат и с червена престилка въз тесен, прилепнал около тялото сукман. Европейските тънки тантели на врата и гърдите й и чепиците на краката й са приятни предвестници вече на корсета, който скоро ще състави част от накита й. Защото тия гиздосии вакарелки, не дотам привързани на предразсъдки и традиции, първи дават тон на модата в слугинския свят на столния град. Тя стиска яко ръката на една друга шопкиня от полите на Стара планина, съвсем другояче и безвкусно облечена, с широк на големи халтави дипли сукман, некрасиво изрязан на гърдите, къс до коленете, изпод който се спуща чак до краката ризата. Никаква забрадка не ограничава черната й коса, която привързва над челото само една червена лента....”

Нагледна представа за думите на писателя дава една картина на Антон Митов – „Вакарелка със самовар“, рисувана по същото време, на която, големият художник е увековечил слугиня, от Вакарел, представителка на ония, които ще „цивилизуват шопско.













Любител на пътуването по железницата, Вазов поставя началото на действието си в разказа „Тотка” във влака след  гара Вакарел.
„I
Влакът напусна станцията Вакарел и продължи пътя си, като трепереше и гърмеше към София.
- Тотке, кой беше тоя младеж, дето слезе във Вакарел?
- Господин Чиханов.
- Че отде се знаеш?
- От Конарци, мамо.
- Па толкова приказвàхте и се смяхте!
- Ох, остави, мамо, ти пак...
- И трябваше ли да приказваш толкова! Който ви видеше, ще помислеше, че сте сгодени или женени. Ти тая свобода да я пооставиш в София. Там теглят и ценят хората, там не е Конарци...
- Ох, мамо!...
Разговорът се прекъсна, защото влакът минаваше високия мост при Побит камък, и Тотка припна при прозореца да наднича над ямата, като видя, че това правят всичките пътници....”

Втората линия, която индиректно свързва Вазов с Вакарел е кореспонденцията му със Стоян Ватралски, поет, публицист, общественик, първият българин завършил Харвардския университет, чиито животопис е представен на страниците на този блог. Бедното овчарче от Вакарел, изминало пътя на знанието от родното си село, през Самоков  до Съединените щати се завръща ерудит, който  още с първата си книга през 1909 година привлича вниманието на Вазов и между тях се установява трайно приятелство. Тези отношения илюстрираме с публикуването на две писма от 1909 и 1921г. от „народния поет” до Ватралски и рецензия за първата му книга „Битие” написана от Иван Вазов и публикувана в списание
„Българска сбирка. 
Предлагам на вашето внимание и фотокопие на оригинално писмо от 1909г.

Многууважаемий г. Ватралски
Благодаря Ви за прекрасната книга Битие, която прочетох с удоволствие. Вие сте от поетите,които знаят да пишат и имат какво да пишат. Аз бих желал да видя нашата поезия да се развива из вашата посока. Чувства, мисли, тенденции – сичко в книгата е хубаво, запечатано с благородство. Тя ще се чете с еднаква наслада и полза и от млади, и от стари . Сърадвам вашия талант, че се е турил на служба на възвишени и чисти цели. Стискам ви ръката,
И. Вазов
София, 28 дек. 1909
П.П.
В следующата книжка на „Българска сбирка ” ще има отзив за Битие.
Същий


Уважаемий г. Ватралски,
Благодаря Ви сърдечно за новия труд „Първом правда”, който бяхте любезен да ми изпратите. Там, при сърцето на горещия родолюбец, звучи гласът на добрия человек, и благородния гражданин. Много хубави чувства, много ценни и верни мисли. Благодаря Ви също и за добрите думи по мой адрес, от които съм трогнат. Мерси и за подаръка от Вашата градина.
Здравейте!
Ваш предан
И. Вазов
10 септ[емврий] 1921г.
София


Списание„Българска сбирка”
БИТИЕ
Стихотворения от Стоян Ватралски, София, 1910. г.
Ватралски пръв път излазя като поет у нас с горнятя си сбирка. Ония, които считат за поезия гладки и безукоризнено ритмувани стихове, които да пленяват с музикалност ухото, или нарочно хвърлена мъгла въз мислите, за да им се придаде някаква дълбочина или мъчно уловима философска тенденция, или пък я намират в безпредметността и безсмислието на декадентското стихоплетство, няма да останат доволни от г. Ватралски. Неговото творчество обладава обаче качества ценни. Ако стихът му на места е тежък, то затова пък съдържанието е винаги хубаво. Бихме желали, щото нашите млади поети – лирици да го последват в посоката, в която неговият безсмъртен талант се развива. В книгата му навсякъде са прокарани мисли, чувства, идеи, еднакво възвишени и чисти. Любов към доброто, към дълга , към правдата, към отечеството, към при родата. Г. Ватралски има душа, запазена от влиянието на модните западни течения в литературата. Той мисли и чувствува като здрав човек и като здрав българин, чрез собствения си ум и сърце. И затова, онова, което пише, е надъхано с искреност и жива мисъл. Неговите стихотворения могат с еднаква сила да се четат от стари и млади и по възпитателното значение са от категорията на хубавите, но тъй редки у нас книги, които могат смело да бъдат препоръчани като четиво на днешното поколение.
ИванВазов


В днешното ни сиво ежедневие нямам много причини за гордост. Заради това, се обръщам назад и имам макар и малък  лъч на удовлетворение, че селото в което сме се родил и живея е забелязано и увековечено от такъв колос на мисълта като Дядо Вазов.

понеделник, август 12, 2013

Дигитална библиотека „Вакарел – минало песен и вяра”



Екипът на Народно читалище „Заря 1902г.” с. Вакарел започва реализирането на проект по грантовата схема за финансиране на иновативни проекти 2013г. на Програма „Глоб@ни библиотеки в категорията е-култура.  

 "ВАКАРЕЛ - МИНАЛО, ПЕСЕН, ВЯРА



 











Проектът „Създаване на дигитална библиотека "Вакарел – минало, песен вяра” към библиотеката на Народно читалище „Заря 1902” ще въведе качествено нова услуга за населението, притежаващите вилни имоти в околността, хората свързани със селото по произход и представителите на диаспората в с. Задунаевка, Одеска обл., Украйна. Реализирането на проекта включва  изработка на сайт за дигитална библиотека, на който подбраните, дигитализирани и обработени материали ще бъдат организирани в: колекция „Историческо минало” с раздели „Книги”, „Статии” „Архивни документи”, „Митове и легенди”; колекция „Етнография” с раздели „Книги”, „Статии”; колекция „Стоян Ватралски – писател и общественик, първият българин завършил Харвардския университет в САЩ” с раздели „Биография на Стоян Ватралски”, „Дигитални произведения на Стоян Ватралски”, „Статии и писма” от и до Стоян Ватралски; колекция „Храмове и манастири във Вакарелската планина”, арт колекция, включваща „Галерия – снимки и пощенски картички”, „Документален филм за историческото минало на Вакарел”, „аудио и видео записи на автентични народни песни от Вакарел”, „Видеоклип за храмовете и манастирите във Вакарелската планина”.
Ще се  дигитализират знакови книжни документи с историческа стойност за местния край, публикации, свързани с местния фолклор, непознати за местната общност. В дигиталната библиотека своето място ще намери електронна етнография на вакарелския край, която ще представи пред публиката веществената култура, обичайно обредната и празничната култура на населението.
Проектът включва заснемане на документален филм за историческото минало. Ще се направи аудио видео запис на около 60  възстановени автентични народни песни. Ще се изработи видеоклип за храмовете и манастирите.
Проектът е структуриран по начин, който да осигури предоставянето на иновативна е - услуга, за справянето с част от проблемите на местната общност.
Изработването  на   сайт  с организирано е–съдържание за местното културно наследство, ще бъде  важен елемент и носител на информация и идентифицирането на местния човек в местната общност. Ще се провокира промяна на гледната точка  на местното гражданско общество. Ще създадем динамичен канал за диалог с местното население.  Ще привлечем различни  аудитории към каузите на библиотеката, като потенциални потребители хора, които поради ангажираност рядко посещават библиотеката. Библиотеката, като водеща организация ще формира целите,  ще определя стратегиите  за постигането им  и ще координира дейностите. Ще определя какви задачи трябва да се изпълнят, от кого, кой за какво отговаря и т.н. Специалистите  от библиотеката и читалището,  ще ръководят и координират работата на доброволците по цялостното  изпълнение на проекта. Ще организират работата по проекта чрез открита комуникация и общ диалог между екипа, доброволците, участниците в проекта и местната общност. Ръководството на читалището и ръководителят на проекта ще наблюдава дейността и нейното изпълнение по план.
Обща цел на проекта:
Да се създаде  дигитална библиотеката с организирано местно е - съдържание с което да опазим, развием и популяризираме местното – историческо и културно наследство, и превръщането му във фактор за сближаване  и удовлетворяване на духовните потребности за утвърждаване идентичността на местната общност.  
Специфични цели:
1. Формиране на политика за  опазване на културно – историческото  наследство във Вакарел.
2. Прилагане на съвременните компютърни технологии за експониране, интерпретиране и реклама на културно-историческото наследство.
3. Засилване приноса и ролята  на библиотеката  за опазване и предаване на поколенията на  културното наследство на с.Вакарел и съвместно с местната общност да издигнем културния имидж на селото.
4. Да провокираме интерес към селото в живеещите в околните селища и  предпоставим  опосредствано  развитието на туризма на територията на с.Вакарел.

Целеви групи на проекта:
Първата целева група са: деца  между 6 и 14 годишна възраст в с.Вакарел.
С реализирането на проекта представителите на тази целева група посредством арт колекцията и най-вече чрез заснетия документален филм ще бъдат заинтригувани от историята на родното село.
 Втора целева група са : деца  между 14 и 16 годишна възраст в с.Вакарел.
 Реализирането на проекта ще позволи на представителите на тази целева група  да черпят необходимите им знания за селищна и родова история, необходими им за учебния процес.  
Третата  целева група са : младежи  между 16 и 29 годишна възраст в с.Вакарел.
 Значението на тази целева група произтича от характера на проекта и неговите дейности, които в крайна сметка трябва да създадат условия за ангажиране на младите и активни хора от населението.
Четвърта  целева група са : от 29 до 60 годишна възраст в с. Вакарел.  
Това са и хората които поради ангажираността си,  по - рядко влизат в библиотеката, затова и те са наш обект. Ще удовлетворим потребността им, чрез създаването на  дигитална библиотеката, по - интересен и нов начин да научат за възможностите и потенциала на библиотеката.
Пета целева група са : живеещите в околните вилни селища, хората с произход от Вакарел или свързани със селото, както и представители на диаспората в с. Задунаевка. С реализирането на проекта и с възможностите на новите технологии и е-включването ще ги направим съпричастни с историята и културните достижения на района в който са избрали да живеят, пребивават,  или пък произходът на дедите ги свързва.
Какви потребности ще бъдат удовлетворени:
Ще решим проблема с липсата на  знания и информация за историята на местния край.
Ще решим проблема  с все по-голямата нужда от  индивидуална и колективна идентичност на местното население.
Ще решим проблема с липсата на социален живот и участие на хората в живота на местната общност.
Ще удовлетворим взискателността на хората към начина на поднасяне на информация,  нов и креативен способ за комуникация между библиотеката и потребителя.
Ще покажем възможностите на ИКТ и е-включването, като нов начин за развитие на местната общност.
Ще популяризираме целите, възможностите и реалните резултати от реализиране на проекта „Глобални библиотеки”.
Систематизирана и организирана  на едно място информация за местното културно историческо наследство практически не съществува. Това е причина и за непознаването историята на местния край от местната общност. С въвеждането на новата услуга или новият начин с който ще извършваме комуникацията с настоящите и бъдещи потребители ще ни направи по видими, открити и мобилни.
Безспорно това ще ни направи и по отговорни към удовлетворяване на духовните и културни потребности на местната общност а това не е ли и мисията на библиотеката да се изградим като център за общуване, генериране на идеи, опазване и възпитание в културните ценности на човечеството.
Идеята за информация  за местното културно наследство ще се превърне в инструмент  за развитие. Самото и популяризиране в Интернет пространството е предпоставка за повишаване интереса, чувствителността и осведомеността на местната публика, и особено на децата и младежите, към културното- историческото наследство. Ще успеем да  интегрираме  културното си  наследство в управлението на общината и региона. Ще провокираме желание за посещение в региона, като по този начин опосредствено ще се засили интереса и развитието  на отдиха и туризма, както и на други свързани с тях сектори, което пък ще се отрази върху създаването на нов имидж на селото и привличане на инвестиции. С опазването и експонирането  на  културното наследство, потенциала за повишаване качеството на живот било то в социален, духовен или икономически аспект се увеличава. Ще се подобрят взаимоотношенията и добруването на хората.
Чрез дигитализиране на материалите от миналото на родния край  ще осигурим бърз и лесен достъп до историята и културното развитие на Вакарел от посочените целеви групи.
Чрез организираното  е-съдържание в дигитална библиотека  ще увеличим броя на хората, използващи ресурса на библиотеката.
Чрез предвиждания форум, обратната връзка между библиотеката, ресурсите които подържаме и потребителите ще бъде по лесна и градивна.
Ще се утвърдим като водещ център за общуване на общинско ниво.
Ще  провокираме интерес в исторически и археологически среди за проучване на района, който почти не е проучван от архиологическа  гледна точка.
Според нас дигитализацията трябва да предшества историческото познание в този смисъл да продължим да откриваме, проучваме и анализираме местното културно наследство привличайки човешки и материален ресурс.
Устойчивостта на постигнатите от проекта резултати ще се гарантира със съвпадението на целите на проекта с една от уставните цели и основни дейности на читалището, а именно да изучава и популяризира историческото минало на родния край. Избраният облик на читалището, като информационен посредник за вакарелското население и отделяните за това средства от бюджета на читалището са гаранция за поддържането, надграждането и техническата осигуреност на дигиталната библиотека. Засиления интерес към историческото минало от една страна и развитие на способностите на населението да използва информационните технологии ще гарантират нарастващия брой потенциални потребители, което от своя страна ще принуждава библиотеката да разширява и подобрява качеството на предоставяната услуга.

ПРОТЕСТИРАМ...



Протестирам, защото е модерно. В днешното време, единствения начин да изкажеш своето мнение по важен за теб въпрос, е да започнеш с вълшебната дума „Протестирам”.
Протестирам, защото е своего рода комерсиално. Не винаги за материални стимули и лично обогатяване. Просто, за да привлечеш вниманието към някаква кауза е да започнеш с „Протестирам”. Власт имащите през  годините след 1989 наложиха този единствено възможен начин на обратна връзка с „управляваните”, че ще те чуят само ако започнеш с „Протестирам”.
Протестирам, защото е важно да изразиш мнението си по въпроси, които витаят във въздуха и чакат своя отговор.
Протестирам против разделението на институциите, произвеждащи определен културен продукт и надмощието, което упражняват чисто държавните такива, като се стремят да задушат дори и не преднамерено останалите „мъничета”, които се стремят да се доказват.
В началото на месеца дигиталната агенция eDesign, занимаваща се с уеб услуги, компютърен дизайн, мултимедия и др. направи една голяма стъпка като организира един конкурс, благотворителна инициатива „Културата онлайн”, която има за цел да подобри видимостта на културни институции, артисти, художници, сдружения и други, създаващи културен продукт с цел да повиши разпознаваемостта на българската култура в глобалната мрежа.
Народно читалище „Заря 1902г.” с Вакарел кандидатства в инициативата с проект за създаване на дигитална библиотека „Вакарел – минало, песен и вяра”, където да бъде представено по един добър начин местното документално наследство в няколко раздела. Документи и материали свързани с историята на покрайнината, етнографията и фолклора с представяне на звукозаписи на образци от автентични народни песни, обичай и различни образци на словесното народно творчество. В отделен раздел да бъде представено творчеството на един незаслужено забравен поет, писател, общественик, какъвто е Стоян Ватралски – първият българин завършил Харвардския университет. Приятел на Иван Вазов, Константин Величков, Симеон Радев, Иван Шишманов. Недолюбван от властите преди 09.09.1944 заради протестантското си изповедание, близостта му с Дънов и преклонението му към богомилството и забраняван след девети заради англофилски и американофилски убеждения. Желанието ни е да представим и материали за хората от диаспората в с. Задунаевка, Украйна.
До тук добре. Проектът бе одобрен и представен във финалния конкурс, където да бъде предложен на одобрението на публиката във Фейсбук и оценка на жури с тежест на оценките 50 на 50. И това е добре. Нека всички да получат своята оценка. Но голямо бе учудването ни когато забелязахме сред одобрените участници институции като Националния исторически музей, Националния военноисторически музей, Национален фонд култура и други културни институти на държавна издръжка.
Е как да не протестираш. Не срещу организаторите заради благородната им идея. Не заради това, че проектът ти е представен на обществено обсъждане.
А срещу макар и дори неосъзнато действие на представителите на тези институции, които обричат състезанието в зародиш. Че кой е тоя, който ще се бори срещу такива утвърдени институции с множество симпатизанти, които олицетворяват родолюбието си с подкрепата за тях. Че кое е вакарелското читалище, че да се мери с тях. В такова състояние са читалището в Кабиле и това в кв. Тракия в Пловдив. Все едно да организираш двубой между муха и слон. Че той слона не усеща мухата, камо ли да се чувства застрашен от нея. А и публиката на двубоя вижда само слона, не забелязва мухата и за нея също тя е без значение.
За това протестирам. Че само мощта надделява и не могат да се видят и оценят идеите.
Протестирам заради децата и младежите от Вакарел, които отделят от времето си да ни радват с песните и танците си, и които учим на родолюбие, а не на площаден врякащ патриотизъм.
Протестирам заради нашите майки и баби, които носят неписаното българско предание, съхраняват и предават традициите български.
Протестирам от името на Стоян Ватралски, който ни гледа някъде от високо, подсмихва се и казва
„Е друже казвам ти аз “?... Щом днешний дух не те разбира...След сто години друг ще те цитира??”
Протестирам срещу това институции, разполагащи с милиони бюджет да отнемат и глътката въздух на организации, за които тя е животоспасяваща.
Протестирам заради хората, които смятат, че си истински българин ако натиснеш бутончето за НИМ или НВМИ, НАТФИЗ, НФК и др. Това, че се боря за читалището във Вакарел не ме прави по-малко българин.
На края, въпреки че не е много справедливо искам да получа подкрепата на всички ония, които протестират в името на някоя кауза. Не се боря за моя кауза, а за каузата на читалището във Вакарел, която е една малка брънка от културата на България. Ако вие подкрепяте моя протест, то подкрепете ни с гласуване в инициативата „Културата онлайн” http://coolture.info/getpage.php?page=file9
Знам, че не е някак си не е честно да Ви използвам по този начин, но просто нямам избор.

понеделник, юли 08, 2013

Иван Вазов и Вакарел.



На  09 юли преди 163 години е роден  Иван Вазов. За него са написани хиляди страници и са изговорени толкова слова, че каквото и да се каже, ще се възприеме като тривиално. Ще си позволя да предложа в днешния ден един друг ракурс за отбелязването на годишнината на „дядо Вазов”,  като отбележа няколко момента от цялостното творчество на „патриарха”, свързани с родното ми село – Вакарел.
Първата, „пряката линия”, ще открием в очерците на писателя за столичните нрави в края на деветнадесети век.
През 1893 и 1894г. излизат двете книги „Драски и шарки” на Иван Вазов , които са съвсем ново, оригинално явление в българската следосвобожденска литература със съвременна проблематика. В очерка си „Кой ще цивилизува шопско” авторът отбелязва ролята на вакарелските слугини за налагането на „новата мода” и „градската цивилизация” в селата около столичния град.

„Когато минувате надвечер край уличните кладенци в София, вгледвали ли сте се в слугините, що се трупат там за вода?
Вгледайте се!
Има любопитни наблюдения да направите там.
Вие ще видите зародиша на една цивилизация, която после ще бъде пръсната по полята и планините на Софийско.
Ще присъствувате на един духовен процес, ще видите как се менят нрави, език, носия, понятия, които цяла верига векове са оставили в леден застой, на които светоломни трусове и преврати не са могли да поклатят незиблемата неподвижност и неизменност.
Погледнете оная чипа, червенобуза и хубава вакарелка, с гиздава зелена забрадка, с широко изкроен, накичен с бели тантели нагръдник, с жълто-зелени запретнати ръкави от копринен плат и с червена престилка въз тесен, прилепнал около тялото сукман. Европейските тънки тантели на врата и гърдите й и чепиците на краката й са приятни предвестници вече на корсета, който скоро ще състави част от накита й. Защото тия гиздосии вакарелки, не дотам привързани на предразсъдки и традиции, първи дават тон на модата в слугинския свят на столния град. Тя стиска яко ръката на една друга шопкиня от полите на Стара планина, съвсем другояче и безвкусно облечена, с широк на големи халтави дипли сукман, некрасиво изрязан на гърдите, къс до коленете, изпод който се спуща чак до краката ризата. Никаква забрадка не ограничава черната й коса, която привързва над челото само една червена лента....”

Нагледна представа за думите на писателя дава една картина на Иван Мърквичка, рисувана по същото време, на която, големият художник е увековечил слугиня, от Вакарел, представителка на ония, които ще „цивилизуват шопско.

Любител на пътуването по железницата, Вазов поставя началото на действието си в разказа „Тотка” във влака след  гара Вакарел.

„I

Влакът напусна станцията Вакарел и продължи пътя си, като трепереше и гърмеше към София.
- Тотке, кой беше тоя младеж, дето слезе във Вакарел?
- Господин Чиханов.
- Че отде се знаеш?
- От Конарци, мамо.
- Па толкова приказвàхте и се смяхте!
- Ох, остави, мамо, ти пак...
- И трябваше ли да приказваш толкова! Който ви видеше, ще помислеше, че сте сгодени или женени. Ти тая свобода да я пооставиш в София. Там теглят и ценят хората, там не е Конарци...
- Ох, мамо!...
Разговорът се прекъсна, защото влакът минаваше високия мост при Побит камък, и Тотка припна при прозореца да наднича над ямата, като видя, че това правят всичките пътници....”

Втората линия, която индиректно свързва Вазов с Вакарел е кореспонденцията му със Стоян Ватралски, поет, публицист, общественик, първият българин завършил Харвардския университет, чиито животопис е представен на страниците на този блог. Бедното овчарче от Вакарел, изминало пътя на знанието от родното си село, през Самоков  до Съединените щати се завръща ерудит, който  още с първата си книга през 1909 година привлича вниманието на Вазов и между тях се установява трайно приятелство. Тези отношения илюстрираме с публикуването на две писма от 1909 и 1921г. от „народния поет” до Ватралски и рецензия за първата му книга „Битие” написана от Иван Вазов и публикувана в списание
„Българска сбирка. Предлагам на вашето внимание и фотокопие на оригинално писмо от 1909г.

Многууважаемий г. Ватралски
Благодаря Ви за прекрасната книга Битие, която прочетох с удоволствие. Вие сте от поетите, които знаят да пишат и имат какво да пишат. Аз бих желал да видя нашата поезия да се развива из вашата посока. Чувства, мисли, тенденции сичко в книгата е хубаво, запечатано с благородство. Тя ще се чете с еднаква наслада и полза и от млади, и от стари . Сърадвам вашия талант, че се е турил на служба на възвишени и чисти цели. Стискам ви ръката,
И. Вазов
София, 28 дек. 1909
П.П.
В следующата книжка на „Българска сбирка ” ще има отзив за Битие.
Същий


Уважаемий г. Ватралски,
Благодаря Ви сърдечно за новия труд „Първом правда”, който бяхте любезен да ми изпратите. Там, при сърцето на горещия родолюбец, звучи гласът на добрия человек, и благородния гражданин. Много хубави чувства, много ценни и верни мисли. Благодаря Ви също и за добрите думи по мой адрес, от които съм трогнат. Мерси и за подаръка от Вашата градина.
Здравейте!
Ваш предан
И. Вазов
10 септ[емврий] 1921г.
София


Списание„Българска сбирка”
БИТИЕ
Стихотворения от Стоян Ватралски, София, 1910. г.
Ватралски пръв път излазя като поет у нас с горнятя си сбирка. Ония, които считат за поезия гладки и безукоризнено ритмувани стихове, които да пленяват с музикалност ухото, или нарочно хвърлена мъгла въз мислите, за да им се придаде някаква дълбочина или мъчно уловима философска тенденция, или пък я намират в безпредметността и безсмислието на декадентското стихоплетство, няма да останат доволни от г. Ватралски. Неговото творчество обладава обаче качества ценни. Ако стихът му на места е тежък, то затова пък съдържанието е винаги хубаво. Бихме желали, щото нашите млади поети – лирици да го последват в посоката, в която неговият безсмъртен талант се развива. В книгата му навсякъде са прокарани мисли, чувства, идеи, еднакво възвишени и чисти. Любов към доброто, към дълга , към правдата, към отечеството, към при родата. Г. Ватралски има душа, запазена от влиянието на модните западни течения в литературата. Той мисли и чувствува като здрав човек и като здрав българин, чрез собствения си ум и сърце. И затова, онова, което пише, е надъхано с искреност и жива мисъл. Неговите стихотворения могат с еднаква сила да се четат от стари и млади и по възпитателното значение са от категорията на хубавите, но тъй редки у нас книги, които могат смело да бъдат препоръчани като четиво на днешното поколение.
ИванВазов

В днешното ни сиво ежедневие нямаме много причини да се гордеем гордост. По тази причина се обръщаме назад и имаме макар и малък  лъч, че селото в което сме се родили и живеем е забелязано и увековечено от такъв колос на мисълта като Дядо Вазов.

вторник, юли 02, 2013

Новите сценични фолклорни костюми - копие на автентичните

В последните години се  забелязва повишен интерес към автентичния фолклор. Едно своеобразно завръщане към корените. Основен пазител на това нематериално наследство са читалищата, които се стремят да пресъздават и представят словесния фолклор. Основна роля и значение в този процес неминуемо играе сценичния костюм на участниците в групата или ансамбъла, индивидуалния изпълнител. При посещението на редица регионални и национални фестивали, където е обичайната среща на изпълнителите на това изкуство се забелязват няколко неща.

Първото,  което е и най-радващото, е явяването на групите с много добре запазени и поддържани автентични костюми.

Второто, което създава не до там добро впечатление, е явяването в костюми, които не покриват естетическите критерии - скъсани и кърпени, загубили цвета си, многократно пригаждани към антропометричните дадености на сегашните изпълнители. Не трябва обаче да се забравя, че за автентичността на костюма се съди не по това колко е замърсен, прояден от молци, избелял с изпокъсани дантели и захабени ризи.

Третият вариант е явяването на сцена с нов ушит в различни ателиета костюм, който по кройка, материали и украса е такъв, че просто не можеш да го познаеш и да разбереш, към коя етнографска област принадлежат изпълнителите.

В началото на тази година пред мен, като председател на читалището в с. Вакарел, стоеше дилемата къде да поръчам изработката на костюми за певческата група на читалището, които да копират точно автентичните, изработвани до средата на миналия век.

След многократно преглеждане на каталозите на различни ателиета за народни носии се спряхме на Ателие за народни носии към Балканфолк ООД. В разговорите с тях ги попитахме дали е възможно с техниката, която разполагат и материалите, които използват, да изработим минимум 90% копие на автентичния костюм.

Уточнихме, че желаем спазване на кройката, вида на гайтанената обтока, мънистената бродерия, кройката и украсата на престилката (футата), вида на нагръдника, ризата - кенарена с дантели. За прототип избрахме сукмана (сукното) с мънистена украса, защото трудно се предлагат материали, с които се наподобяват останалите разновидности на сукмана.

Работещите в ателието, бяха така добри да ни изработят пробен вариант, който учудващо добре се получи и надмина нашите очаквания. Кройка, дизайн, украси и аксесоари ни разкри още веднъж красотата на вакарелската носия. След изработването на костюмите  нямаше какво да кажем, освен да замълчим пред пресъздадената красота. Просто който го може, го може. Майсторите от ателието на Балканфолк ООД правят всичко, стига да знаеш какво искаш.

С публикуваните по долу снимки ви предлагам да прецените прав ли съм в написаното. Лявата част снимките е автентична носия, а дясната е изработената от майсторите в ателието на Балканфолк ООД. Изводите оставям зя Вас




четвъртък, ноември 03, 2011

СЛЕДИЗБОРНО... Меракът на чичо Денчо (1899) от Михалаки Георгиев


- Море нека те враг носи... пуста оса, що си се навъртела като стар бекярин край моминско хоро!
Оно такава живинка бива досадна и на безработни хора, а камо ли на кака Въла чичова Денчова, дека от тъмни зори запретнала скутове и ръкаве, па все не може да вташе. "Ззззз... зът... бррн..." - налита пак осата над главата на кака Въла и не я оставя на мира.
- Море опустело ти и бръмчането, и чудото, напаст ниедна - сърдито отвръща кака Въла и маха над глава с ръце, оцапани до лактите с тестото, що замесваше за погача за път на чичо Денчо.
А майсторка беше кака Въла на погачите, както що беше майсторка и на баниците, и на всичко, що мине през нейна ръка. Дваж по-голем масторлък силеше сега кака Въла, като знаеше, че едната погача ще носи армаган чак на министро у София.
Гле, гле, покрай осата щех да забравя да ви кажа, че чичо Денчо из село Глухово и министро из София беха на така, като два реда зъбци на цигански дарак.
Ама ще речете: откъде-накъде!
Ех, "има си крушка опашка, а понекога и на опашката дръжка!" Що не донася времето на тоя свет? Понекога дохожда ред, та и владика бабува!... Оно, кога доде до зор, не пита ни откъде си, ни що си, ами доде, па те натисне, па... де... шавай, ако можеш!...
На такъв зор беше изпаднал и министро из София. Дошло му ред да обикаля свето по селата, за да ги кандърдисва да държат с него, демек, ти го кажи, да теглят откъде неговата партия. Па както за всичко, така и за тая работа требват хора. А чичо Денчо е човек, роден за тая работа - като че максус е смарладисан чак из Стамбул. Като рече он да кандърдише некого - мани, брате, било и отскочило!... Хортува, хортува, като че из книга чете, па все излеко, па все кротко, а селяните го зяпат у уста, па се узверат, като че да са се наяли буника, яли лудото биле. Замая ги, замая, па като им рече: "Ете, бракьо, нали е черно!"... - а они по него: "От черно - по-черно"; а ако им рече: "Ама, бракьо, мене ми се види малко бело" - а они по него: "Бело, ами! От бело - по-бело!..."
Такъв ми ти е тоя чичо Денчо, па иди та не му ставай дост, па макар пет пъти да си министър на тоя свет! Ако не вервате мене, що ви казвам за чичо Денчо, а вие питайте самия министър, па нека он да ви каже. Ама пак много не се захващам, че ще ви каже баш правото; много е лесно и да скриви, ако дип не му понесе; санким, министър е, та му се може.
Ама колко и да скриви, все ще ви каже, че чичо Денчо му свърши работата баш таман... Свърши я, та отскочи. От радост и кеф, като седеха на софрата колено до колено, министро обеща на чичо Денчо, че като доде у София, каквото ще да му посака, и думата му нема да стане надве. Ех, елбете, голем човек, и думата му голема.
Тая дума я помни чичо Денчо, па я помни и кака Въла.
*** *** ***
Доста време се мина оттогава, откогато чичо Денчо седеше колено до колено със своя големец гост и го канеше:
- Де-де - чашка ми е, чашка ти е, - да живее партията!...
Мина се доста време, па преминаха и много бели през главите на хората: колко обирници минаха, колко рабуши резаха, колко пътнини събираха, колко пътища разваляха... Бог да ги съди! Караха, караха, докато удари кремък на железо!... Настана немотия, па ха: ни насам, ни натам; дошло, та се некак заякнало, па де, върти го, ако можеш!...
Замисли се, загрижи се свет, па се замислиха и загрижиха и глуховчане, а с них и чичо Денчо.
Едни опрели очи у земи, други подпрели длан на чело, а трети делят по некоя клечка и всички чекат да им каже чичо Денчо каква би тая работа с неговия дост министър, дето едно им думаше, а пък друго върши... Дъжд чекаха, а оно градушка им доде!... Мъчи се чичо Денчо да кандърдисва селяните, хортува божем, ама хич не му върви некак из гърлото, запиня му гърлото, като че е глътнал една капа зелени скоруши. Най-после, като виде, че удари на запримчуване, а он им каза, че кандисва да иде на селски есап у София, за да види със своя дост как да нареди тая работа, за да отлекне на селото.
Кандисаха глуховчане и се поусмириха.
Чичо Денчо се накани за път, та затова и кака Въла се сети да прати една погача на доста на своя мъж, като не забрави да припомни на чичо Денчо за онова, дека му казал министърът, че думата на чичо Денчо нема надве да се скърши. Оно, истина, и чичо Денчо не е вчерашен, помни харно он що му е речено, ама като рече и кака Въла - по-харно... два клинци по-яко стегат.
*** *** ***
Три дни се лута чичо Денчо по Софията като прилеп, кога сбърка, па влезне у некоя черква! Що се е зверил и що се е чудил - сам он си знае. Три дни се лута, а шест пъти тропа на портата на своя дост и все не може да го види и да му даде погачата. Мисли си, мисли чичо Денчо, па се чуди и мае каква е тая управия - по зор, отколкото и на воденица! Барем там, колко и да чекаш, все ще ти доде ред, а това чудо, дошло май некакво такова, мисли си чичо Денчо, дека ни се води, ни се кара!...
Беля!... Цела беля и неволя.
Погачата се ствърди, та стана като камък, а чичо Денчо все още не може да види министро. Па по сега и да го види, та зер ще му я носи, тава нема да я прави на попара!... "Наврага му и погачата, мисли си чичо Денчо, като нема късмет, нема и да яде, ама барем другото да се свърши, що е за вършене!..."
Виде чичо Денчо, че тая работа нема да върви така, както е пошла, ами мисли си на памет: "Чекай да му обърна другия край." Стана, та пак на портата на министро и пак тропа. Дохожда жандаринът и му казва, че министърът си има работа, та не може никого да приеме. Чичо Денчо понавъси вежди и му отвърна:
- Ама я чуй... Иди ти, та му кажи нему, че му е дошел дост от Глухово; кажи му: чичо Денчо е тука, кажи, оня чичо Денчо, дека си с него ял и пил колено до колено; разбра ли ме, момче, така му кажи!... Кажи му още, че оттука нема да се поклатя, докато не го видя; глуховчане го пратили, кажи му, максус от него.
Капка по капка - дупка пробива. И чичовата Денчова дума проби, ама докато да пробие, той си сам знае що виде и пати.
*** *** ***
- ...Натиснало ни зло и патило, па ако душа носиш, молиме те, селски, куртулисвай ни от беля, че пропаднахме вече! Цело село гине, па друг колай нема, освен да се изследваме... дотам е допрело!...
Нарежда чичо Денчо, хубаво нарежда човекът, хортува, като кога из книга чете, ама каква полза, какъв селямет?... Като се опнал оня министър, като берберски каиш, па си знае все едната: не може, та не може!...
- Ама какво да не може бе, джанъм, нали божем беше думата, че ти ще му намериш колая да се поотслаби малко, да поолабавее... оти ни е много притиснало, много ни е назорило, па сме пощурели от чудо какво ще правим и що ще чиним, като требва от една овца да се дерат две кожи: и ланската, па и сегашната!... Така дума обирнико: "Ще дерем, каже, и по две, па и по три, оти ако я вазе, каже, не дерем, а оно министро мене ще одере, па моята кожа, дума, ми е по-свята от вашата!..." Така дума, вервай ме, те, един кръст имам, ако те лъжем. Он дума, а селяне се узвериле, вси наред, па от чудо забравиле и кой е от них мъжко, и кой е женско! Та ще те молим, дай некоя хартия да му носим на тоя обирник, та да куртулишеме селото... Като кум те молим, дай ми две-три лакърдии нишан на една хартия да му носим, та хем он да миряса, хем село да отдъхне.
*** *** ***
Когато чичо Денчо разтваряше пазвата да прибере нишано, що му даде министро, написан на хартия, той съгледа белега от червения конец, що му беше пришила кака Въла връх пазвата на ризата, за да се сети и за оная дума, дека не бива на две да се чупи. И много харно е сторила кака Въла, защото без този белег чичо Денчо, мутлак, щеше да си забрави. А поръчката на кака Въла беше много важна. Омръзнало й беше жената да гледа, че се изредиха коя ли не да става кметица у село, а само нейният Денчо още не може да се закмети, та и она малко да се пошири по село като кметица, така ни, за инат на душманките.
- Те, каже, с червен конец ще бележим, та, мутлак, да се сбъдне: па като идеш там, у София, при министро, а ти му кажи: "Де сега да те видим, господине министре, дали ти е думата дума, или ще бъде надве!..." Кажи му така и така, па кажи: "Ете, това сакам от тебе, па това ти е."
Тези думи до една, що му беше казала кака Въла, си припомни чичо Денчо, като сучеше между пръстите си червения конец. Сука го, сука, па пружи ръка, та се почеса зад тила и си дума на акъла:
"Маке, голема работа, кмет! Па барем да има некой келепир, а оно, като да тражим по чурупката на яйцето руно!... Що ми е кмет, кога има друго и по-лесно, па и по-харно!..." Мислите на чичо Денчо взеха да се разтакат, както що се разтакат белите паужини есенно време на хубав ден. Той прекара през ума си всичко, що беше видел тези неколко дни в столицата, и като се сетеше за едно нещо, що му беше баш по кеф на сърцето, а той усети, че му става нещо така харно, харно, като кога се накади с оман.
Чичо Денчо пак пружи ръка, та се почеса зад тила, пооткашля се и като завърте в ръце разсеяно калпака си, обърна се към министра некак свенливо и му дума:
- Е па сега рекох да ти речем и за мене една лакърдия: ...оно, знаеш, не е, да речеш, санким, че съм дип-дип баш приритал за това, ама, есапим си, ако може друг, да го речеме, оно па защо да не съм я?... Ха?...
Въпросителният поглед на министра, придружен от една досада, изписана на лицето му, посмути малко чича Денча, та захвана да предъвкува думите си, като наведе неволно глава към гърди. При това навеждане съзре повторно червената нишка и една бърза мисъл прелете през ума му, както що прелита лястовица пред дъжд приземи. Тази мисъл го поокопити и той се обърна към министъра с един тон, който показваше едно самосъзнание на спечелено достойнство:
- Та оно, санким, ако сакаш по право, ти си ми сам рекъл, че кога доде време да ти сакам нещо, а ти нема да ми пречупиш думата надве, а? Помниш ли, че го рече?
Немаше какво, а требваше министро да признае, че наистина е дал такова обещание, та затова и запита чичо Денчо какво иска.
- Та какво да ти речем - поде пак чичо Денчо, - оно, домашните думаха, ако може нещо да стане с кметството, ама я сега тука видох по-сгодни работи в София, па, рекох, що чем там, по-харно тук, некак по-сефалия место ми се чини. Оно, истина, че може пък баш всичко и да не ми иде отръки... Ете, да го речеме, да сакам да станем нещо у судо, може да требва много да се писува, та да не е баш като за мене!... Па и за друга работа, да го речем, пак може да не я нагода! Те, мислим си, ако речеш, санким, да ме караш да стана хекимин, пак не би уйдисало, и то не че не знам да лекувам... маке, я щом съм научил от стрина Божана, бог да я прости... мани, мани... тридесет хекимини за пара, ама пак ще река, че и затова немам дип мерак, оти сега тражат и от хекимите да писуват. Па и това де, кажи го, дека са жандарето, и оно баш много не ми се харесва: хем много кахърлия работа, хем пак требва и там да се писува...
Чичо Денчо се поспре, като че се двоумеше как да подбере по-убедителни думи, та да спечели благоразположението на министра. Той изтри с ръкав потта от челото си, пристъпи неколко пъти от единия крак на другия, па опре очи у земи и продължи:
- Една работа видох, що прави човек, и, право да ти кажа, такава работа хваща окото на човека и, нека да си го кажем, баш ми остана мерак на нея; та ако си държиш на лакърдията, а оно, като бъде за нея, ще кандиша!... А инак, да речеш, много сгодна дошла пущината: ни требва да скиташ, ни требва снага да кършиш, ни пък требва при нея да се писува. Жива сгода... вервай ми, таман като за мене.
Сенката от досада, що бе засенила лицето на министра, се загуби и се замени от едно любопитство, та запита чича Денча каква е тая работа, за която му останало мерак на сърцето.
Чичо Денчо се усмихна и пошавна с десния си мустак, а това значеше за него, че единият крак му е вече в зенгията. Той се изстъпи некак по-тържествено и почна със сияюще лице да разказва как неговото остро око е могло да направи цело откритие:
- Оня ден, като минувам през Градската градина, гледам, набрал се свет в един куп, а бандата на войниците засвирила, па свири-свири, та перчинът да ти се разиграе. Приближим се, па гледам как свирят. Има едни, коджамити зор виждат, еле ония с големите бурии... Мани, брате, то да си издухаш и джигера. На тупанджиите по им е лесна работата, ама пък тупанете са големи, та и това не е малка беля, да мъкнеш толков тупан. Един с тупан, друг със свирка, трет с тремпе, всеки по нещо на зор турнат. Ама, гледам, един стои пред них, па хванал една клечка, на, такава така, нема ни колко две педи, па ни духа, ни у тупан бие, а само си върти така на ветър клечката, божем и он нещо върши. Гледам го, гледам, па си мислим: "Ех, весела му майкя, тоя да знае, че живот живее - без мъка печалба!..." Та ако можеш да ме туриш уместо него на тая работа, баш бих ти казал сполай!... А, право да ти кажем, знам, че ще въртим по-харно от него клечката, та затова, санким, и толкова мерак имам на тая работа...